Аналитическа книгография – част IV: Дъглас Рушкоф или какво се случва, когато превърнем манипулацията във фетиш
...истината е нюансирана реалност, „царство” на полунеща, „бягащ” хоризонт, Вселена от вечно изплъзващи се многозначности...
Иван Бозуков
Започвам с няколко въпроса:
Този текст е по повод книгата на Дъглас Рушкоф Теория и практика на манипулацията. Поне за мен тя е интересна не с огромното многообразие от техники за манипулиране, които авторът представя в нея, нито пък със – струва ми се – вече доста поизтърканата негова теза, че социалната действителност била бойно поле, на което се сражавали с неутолима страст манипулатори и манипулирани, а с това, че самата тя представлява параноидна реакция на човек, издигнал в култ идеята за манипулирането, срещу изначално манипулативната природа на човешките взаимоотношения!
Трудно е, много е трудно понякога да хвърлиш поглед отвъд хоризонта на собствените си влечения, обвързаности, разбирания и житейски обстоятелства и да отчетеш, че там има и нещо друго, за чието наличие може би си подозирал, но никога не си си представял това друго като нещо повече от твърде малко значеща периферия на обитаваната от теб символна Вселена или на съвкупността от такива! Някак естествено и подразбиращо се е
страстно влюбеният да си представя света като населен с влюбени роман,
преекспониралият науката учен – като гигантска научна конференция,
издигналият професията си в култ програмист – като бъкаща от уравнения Вселена от ребуси и т. н. - все в този ред и дух.
Спомнете си за идолите на пещерата на Бейкън. Просякът ви се оплаква, че му е дотегнала просията, а вие, в качеството си на бизнесмен, си казвате:
Блазе му! – Да, беден е, но пък за сметка на това живее съвсем безплатно под открито небе и няма никакви ангажименти, подобни на тези, предизвикали хроничната ми мигрена!
Да се върнем обаче към проблема за манипулацията и да видим какво всъщност е тя. За целта ще си послужа с думите на самия Рушков:
В действителност всичко е манипулация под някаква форма. Дори дреболия като думата „всичко”, поставена в курсив, има за цел да ви повлияе.
Най-просто казано, да манипулираш, значи да боравиш или влияеш. Ето, в момента боравя с клавиатурата, сиреч манипулирам с нея. В същото това време адресирам текста, който пиша, към вас, евентуалните негови бъдещи читатели, с намерението да ви повлияя или, иначе казано, да ви манипулирам.
Замислете се:
Какво друго е възпитанието, ако не повлияване (манипулиране) на възпитавания от възпитателя?
Как изобщо би било възможно образованието без презумпцията, че образоващият е в състояние да повлияе върху (да манипулира съзнанието на) образоващия се?
Как да се ориентират какво да произвеждат производителите на потребяваните от нас продукти, ако не са в състояние да преценят как варира търсенето на последните?
Как, от друга страна, да се ориентираме в търсенето на продукти ние, потребителите, ако производители, посредници и търговци не се конкурират в активното им – в това число посредством рекламиране, промотиране и патентоване - предлагане?...
Да се прекалява с манипулирането е също толкова очаквано и обичайно, колкото да се злоупотребява, да речем, с препичането на слънце на плажа, с консумацията на алкохол или с желанието да бъдем харесвани.
Ако някой уж случайно ви заговори на улицата, описвайки ви благодатта, която ще снисходи върху ви в случай че се присъедините към религиозния култ, към който самият той принадлежи, и вие му повярвате, а след това жестоко се разочаровате, кой би бил по-виновен за самоизлъгването ви – той или вие?
Ако вдигнете телефонната слушалка и започнете да набирате като луди в отговор на несекващите увещания на екстрасенската от телевизионния екран, призоваваща ви да й се обадите, защото днес си била поставила за цел да постигне рекордната бройка от 110 обаждания, успеете да се свържете и установите, че отсреща ви говорят пълни глупости, кой ще е по-отговорен за поведението ви в случая – тя или вие?
Ако реагирате първосигнално на уверенията в рекламите, че един или друг продукт бил без консерванти, екологично чист, с доказани лечебни свойства, с неповторим вкус и т. н., и т. н., като започнете редовно да го купувате и консумирате, ала с течение на времето откривате, че описаните негови качества съвсем не съответстват (в лошия случай) или не съответстват съвсем (в по-благоприятния вариант) на нагнетените от въпросните реклами ваши предварителни очаквания за него, кому трябва да се сърдите повече – на рекламиращите съответния продукт или на самите себе си?...
Съвсем същото е, ако, прибирайки се от работа решите – ей така, за по едно-две питиета – да посетите кварталната кръчма, само че срещнете там хора, разговорът с които ви е увлякъл, а и алкохолът ви е позамаял главата, в резултат от което се отпускате, започвайки да жулите чашка след чашка, чак докато се сбиете с някого и бъдете изхвърлени от заведението или получите алкохолно натравяне. Е, в случая чия е вината за жалкото състояние, до което сте се докарали:
Изпречилата се пред погледа ви кръчма?
Приятната компания?
Качественият алкохол?
Неспособността ви да прецените кога да спрете?...
Сама по себе си манипулацията не е – и никога не е била – проблем. Важна е степента, в която манипулираме и биваме манипулирани. Тя пък – степента на манипулиране и контраманипулиране – е в пряка зависимост от психическото състояние на манипулатора и манипулирания. Колкото по-неустойчиво е то, толкова по-голяма е вероятността да станем жертва на нечие прекомерно – и затова грубо – повлияване. Една от характерните особености на психическата неустойчивост е граничещата с параноя подозрителност, а както пише Рушкоф:
...подозрителните хора са най-лесни за манипулиране. Може да звучи „абсурдно” – подчертава той, - но колкото повече се забавлявате в живота, колкото по-доволни сте от себе си, толкова по-трудна мишена ставате.
Ще кажете:
Ами истината? Да, в манипулацията сама по себе си няма нищо лошо. Лошото е, че не знаем дали ни манипулират добронамерено или с цел да ни измамят.
Ако действително ви се иска да ми зададете този въпрос, бих ви отговорил с контравъпрос, а именно с питането какво разбирате под истина и къде поставяте границата:
а/ между истина и лъжа
б/ и между лъжа и измама.
Не – този въпрос съвсем, ама съвсем не е нито чак толкова елементарен, нито чак толкова абстрактен, колкото вероятно предполагате.
Истината не е (защото е технически невъзможно да бъде) фиксирано състояние или спрян в развитието си процес. Може би песента, която слушате в момента, ви очарова, защото тъкмо докато сте я слушали сте започнали да осъзнавате, че се влюбвате? Може би ако това осъзнаване не бе започнало точно в онзи момент, изобщо не бихте обърнали внимание на това, което слушате? Или да вземем един по-банален пример. Представете си, че много харесвате определен вид шоколад. Само че, колкото и да го харесвате, степента на харесването му за ваз ще е различна преди и след консумирането му. Тя, разбира се, ще варира и според честотата, с която го консумирате. Дори, ако го консумирате прекалено често, в определен момент може да осъзнаете, че (вече) съвсем не го харесвате чак толкова, колкото когато сте го опитали за първи път...
Иначе казано, истината е нюансирана реалност, царство на полунеща, бягащ хоризонт, Вселена от вечно изплъзващи се многозначности. Тя е еманация на винаги вътрешно противоречивата реалност на битието, многоликото изкривено огледало на собствения ни живот. Истината е лабиринтът, в който се изгубваме, търсейки истината. А може би... – може би истината е просто сепването ни от осъзнаването, че истината е измислицата, посредством която напразно се самоубеждаваме в поне частичната разбираемост на непонятния свят, в който сме попаднали, раждайки се!...
Не, във всичко това няма никаква, ама абсолютно никаква мистика. Всеки човек си изработва критерии за субективна истинност, някакви свои собствени – а понякога и дълбоко лични – шаблони за трябва:
трябва да съм добър в професията си,
трябва да съм искрено вярващ християнин,
трябва да съм честен с роднините, близките, приятелите и познатите си,
трябва да знам кога – и защо – ме манипулират...
Същевременно същите тези критерии за субективна истинност са повлияни – често в решаваща степен – от интерсубективната реалност на социалното ни обкръжение, от възпитанието, което сме получили, от случващото се с нас напоследък, от степента – и начините на проявление – на впечатлителността ни... – изобщо от твърде много неща, за да предпоставяме сериозно:
а/ че субективната ни гледна точка за истината би могла да е единствено валидна за нас в какъвто и да било смисъл на думата
б/ и че самото обстоятелство, че нещо – напр. основните човешки права – често бива интерпретирано като универсално валидно, съвсем не го прави такова в буквалния смисъл на думата.
Е добре: щом истината е толкова хлъзгава, изменчива и многолика, как да я разграничим от лъжата? А от измамата?
Отговорът на първия въпрос, струва ми се, се съдържа в следния кратичък фрагмент от Втория диалог за познанието на Паул Файерабенд, илюстриращ прекалено затруднителното положение, в което изпадаме, ако държим не само да изглеждаме, но и действително да сме честни пред себе си:
Ситуациите, в които участваме и в които от нас се очаква да бъдем „честни”, могат да бъдат описани по много различни начини. А веднъж описани, те вече не са същите. В желанието си да бъда „честен” мога да кажа „Аз обичам Морийн” и го казвам, защото искам да бъда честен. Но след като съм го казал, у мен нахлуват съмнения - казвайки, че я „обичам”, аз казвам малко повече. „Аз харесвам Морийн” е по-добре. Но не е идеално. Нещо липсва - и така нататък.
Разликата между истината и лъжата в общоприетия смисъл на думата се състои само и единствено в това, че лъжецът лъже без претенцията да бъде честен, а т. нар. придържащ се към истината – с презумпцията за честност! Преднамереният манипулатор лъже съзнателно, а чистосърдечният такъв – със съзнанието, че не лъже!...
С измамата, разбира се, нещата стоят по-иначе. Измамникът не просто лъже със съзнанието, че го прави, но и – в добавка – се стреми да извлече полза от лъжата си за сметка на излъгания.
Ако изобщо съществува форма на манипулация, която е истински опасна, то това е манипулацията на измамника, а не на лъжеца, лъжещ без намерението да измами.
Едно е някой да ви разказва измислици, за да разкраси пред вас някакво свое преживяване, съвсем друго – да превъзнася достойнствата на бричката, която се стреми да ви пробута.
Едно е да ви метнат за 1 април, съвсем друго – да ви преметнат, преструвайки се, че взимат от вас пари на заем, с напълно съзнателното намерение да не ви ги върнат.
Едно е да ви уверяват в привлекателността ви от учтивост, съвсем друго – за да купите дреха от някаква изостанала некачествена партида...
В последна сметка манипулацията съвсем не е задължително да бъде – и често наистина не е – форма на измама. Тя просто е сърцевината на играта, наречена общуване. При това обстоятелството, че сред манипулаторите – т. е. сред всички нас – се срещат и измамници, не е нищо повече – и нищо по-различно – от един, при това може би не най-важният, измежду рисковете на общуването. Натрапчивото демонстриране на авторитетност, неловкостта, в която изпадаме, когато разговорът с някого не върви, скандалът... – всичките тези (и много други) шупли и неравности в общуването ми се струват поне толкова значими, колкото и измамата в качеството й на манипулативно или, което е все същото, на комуникативно поведение.
Мисля, че Дъглас Рушкоф доста надценява ролята на измамниците в играта на манипулация и контраманипулация.
Едва ли потребителите на интернет в огромната си част се интересуват дали той е изобретение на военните или се е зародил в университетски условия. Важното за тях е, че в много случаи им върши идеална работа, нали?
Защо трябва да ми пука, че електронната ми поща бъка от реклами, ако съм в състояние да ги прескачам?
Какво от това, че рекламират някакъв нов вид мобилни телефони, щом апаратът, който вече имам, ме задоволява напълно?...
Струва ми се, че днешният потребител на каквито и да било стоки или услуги не е особено впечатлен от обстоятелството, че бива манипулиран. Той просто го знае и се стреми да извлече полза за себе си от този факт. При това в много случаи въпросното извличане на полза съвсем не се проявява под формата на съпротива срещу манипулацията, още по-малко пък в изработване на каквато и да било резистентност спрямо всевъзможните манипулатори. Просто днешният човек – и по-специално днешният млад човек - е с относително изострено внимание по отношение на измамата в сравнение с предшествениците си – нищо повече. А това изострено внимание е по-скоро функция от наличните в момента условия за манипулация (и по-специално от развитието на глобалната мрежа и високите технологии), отколкото тяхна противотежест.
Рушкоф обаче описва манипулацията като сражение между измамници и контраизмамници, като надлъгване в борбата за признания и контрапризнания на манипулирани манипулатори и манипулиращи манипулирани:
Това е единственото – пише той, - което постигна надпреварата във въоръжаването с манипулации - голяма част от корпоративните и личните ни ресурси са посветени на битката, та ни се струва, че единственият начин да избегнем манипулациите е сами да се включим в надпреварата. В резултат новата ни религия е на всяка цена да сме в течение за начина, по който действа светът. Целта на живота е да се купуват и продават разни неща, дори идеи. Но подобно на всяка друга принуда, купуването и продаването само подклаждат нуждата ни да купуваме и продаваме още повече.
Твърде американизирано, нали? Някак плоско, недодялано, натрапчиво и ефимерно, почти фантастично – досущ като изобретения от Алвин Тофлър термин просуматор, който термин според него бил предназначен да илюстрира как днешният консуматор все повече се превръщал и в производител на онова, което консумирал!
Да, доколкото си влияем едни на други, ние не сме в състояние – просто е практически невъзможно – да не се манипулираме взаимно. На мен обаче играта на общество с поставяне на ударението върху манипулирането, а не върху пораждащото го общуване, ми се струва прекалено безинтересна. Във всеки случай намирам теориите, които я извеждат на преден план (да не говорим за поставящите я в епицентъра си, както напр. е при Рушкоф), за твърде неубедителни, най-малкото защото ми изглеждат излишно конспиративни и някак прекомерно инфектирани с активизъм... – А вие?